Простих.
На мен също ми простиха…
И какво от това?
Според мен пък това искане на прошка ми се струва малко в повече ритуално.
Не обичам подобни неща.
Ако съм съгрешил с нещо и много съм наранил някого, трябва ли да чакам вчерашния ден, за да му поискам прошка?
Странен ден…
И се питам дали една прошка е израз само на християнско благородство навръх Сирни Заговезни или смисълът е по-дълбок?
Вярно, че Прошката е много важен християнски ритуал и чрез него ние се пречистваме от негативната енергия и неприятни емоции, които сме събрали към даден човек. Ако ние не се отървем от лошите мисли, това може да ни нанесе щети на самите нас. Когато сме обидени или ядосани, често тихо си кроим плановете как да си върнем за нанесената обида, как да си отмъстим. Така в съзнанието ни са само лоши мисли. Веднъж отприщени, тази негативна енергия може да де върне към нас като бумеранг.
Защото, когато, вследствие на някакви взаимоотношения, човек ни е обидил, ние оставаме свързани задълго с него. Явно точно тук се крие и висшия смисъл на прошката по Сирни Заговезни.
Вярно е, че понякога е трудно да простим,особено когато болката, която е в душата ни, ни изгаря, но за да се преодолее тази болка, тя трябва да е осъзната.
Когато си отиде Майка, поисках й Прошка.
За ставало и неставало помежду ни!
Просто го направих.
Душата й отлитна.
Аз останах.
Надявам се и Прошката между двама ни да остана!
Защото истинската Прошка е един благороден акт.
Тя е надмогване на егото, освобождаване, изчистване на мъчителните чувства на гняв, раздразнение, негодувание, омраза, отмъстителност. Тя е разделянето със самоличността ни на жертва, освобождаване от миналото, приемането на действителността, на другите, на себе си и поемане за отговорност за нашите чувства, за отношението ни към всичко около нас. Прошката е нужна по-скоро на прощаващия, отколкото на човека, на който трябва да простим. В някои случаи той може изобщо да не се интересува от нашите чувства и дори да не се интересува дали сме му простили, но този, който страда, си Ти.
Защото, когато отказваш да простиш и да приемеш, ти се наказваш заради грешките на другите. Когато задържаш в себе си разяждащи чувства, когато се самосъжаляваш и негодуваш, тогава всъщност проблемът е твой. Тогава ти несъзнателното се отказваш от свободата, като се вживяваш в ролята на жертва.
Когато отказваш да простиш, ти се съгласяваш да се чувстваш безсилен, наранен, жалък и се лишаваш от правото си на избор, от правото да се освободиш и да продължиш на чисто.
Често обаче бъркаме прошката с нещо друго.
Прошката не е да оправдаваш действиято на другия, не е залъгване и надежда, че той/тя ще се поправи. Когато не виждаме действителността и си създаваме илюзия, че следващият път ще е по-различно, когато се оставяме да ни манипулират, това не е прошка.
В случаите, когато постоянно сме наранявани от някого и се чувстване предадени, излъгани, ограбени, недостатъчно ценени, но продължаваме да бъдем с него/нея и му/й “прощаваме”, това прошка ли е? – това е чиста проба залъгване, отказ да се види реалността и да се поеме отговорност. Това е доброволно съгласяване да ни манупулират. Такава „прошка“ е свързана със страха да останеш сам, със страха от загуба, от непознатото, с неувереността в собствените способности, със зависимостта от другите. В такива случаи човек доброволно се принася в жертва и се залъгва, че го прави от любов, но това, което изпитва всъщност е зависимост.
Това не е точно прошка, защото той продължава да таи в себе си болка, но търпи. Това е по-скоро примирение, залъгване, мъчение.
Истинската прошката е освобождаването от негативните чувства, при което се усещаш по-леко, свободен, силен.
Много добре го е казал Йозеф Киршнер в “Изкуството да бъдеш егоист”:
<blockquote>Много по-разумно е да прекратите едностранните отношения, преди да са ви ощетили. Знам, че звучи много трезво. Още по-отрезвяващ е в повечето случаи краят на едностранчивите емоционални връзки, изградени върху надеждата, че другият все някога ще се промени.
Той няма да се промени, защото за него не съществува причина да го стори. След като веднъж му се хареса да използва чувствата ви, без да е необходимо да се лишава от нищо, той ще утъпче добре този път за извличане на полза.</blockquote>
Накратко – за да можем да простим, трябва да излеем всичко, което е в нас, за да може да се освободи място за новото. Ако не можем да говорим с човека, които ни е наранил, Луиз Хей препоръчва да говорим пред огледалото -да си представим, че този човек е срещу нас, да се оставим чувствата да ни завладеят и да кажем всичко, което ни се иска да му кажем и ни измъчва. Когато всички чувства излязат, ще можем да простим и да се освободим…
Тогава надрастваме болката, преодоляваме егото и сме истнски свободни.
Това е истинската прошка, която има Сила, която е ключ към свободата.
И не забравяйте, че истинската Прошка е най-вече заради самите нас.
Защото Прошката е единствената пътека, по която се излиза от ада: прощаваме на себе си и на тези, които са ни обидили, но Закона на Разума остава същият – ако наистина обичаме, ще бъдем освободени от болката, а ако отричаме Любовта ще останем с нея.
Пък Прошките и Опрощаванията да ги оставим за свободен избор на всеки и без да ги обременяваме с излишни нравствени поучения, тъй като са само следствия, а не причини.
А предствете си какво ще се случи ако престанем да се обиждаме и да нараняваме хората около нас? – и как ще му олекне на Света тогава…
Свят, който няма да гъмжи от обиди, прошки и поучения – вярно, че е невъзможен, но какво ни пречи поне да помечтаем за него в Деня след Прошката.
