В нормалния човешки живот има стотици незначителни, ненужни или безсмислени дни: някои от тях са завършено незначителни, други – необяснимо ненужни, а трети са направо прогизнали от безсмислие, като сюнгер, забравен в обществена баня.
Д.П.
Стоян Колев бе сигурен, че е напълно сам в апартамента и затова се стресна, когато съвсем ясно и отчетливо чу някой настоятелно да го вика по име от съседната стая. След кратко колебание, той все пак отиде до входната врата и внимателно провери двете ключалки. Бяха заключени, а връзката с ключовете си висеше, както обикновено, в една от тях. Но едва отлепил длан от дръжката на бравата, Стоян Колев отново чу съвсем ясно и отчетливо, че някой наистина го вика по име от съседната стая. Нерешително и колебливо пристъпи към вратата и предпазливо я открехна. От пръв поглед се виждаше, че стаята бе напълно пуста, но някак си нереално осветена от странно лъчезарно сияние, въпреки че навън бе мрачен ноемврийски следобед, изпълнен повече с мъгла, отколкото с въздух. Стоян застана неподвижно в центъра на стаята и потърси с поглед източника на лъчезарното сияние. Тогава забеляза, че полиелеят и настолният абажур бяха единствените тъмни петна, които се открояваха в мекото ярко сияние, изпълнило стаята. Това сияние бе толкова всеобхватно, че заличаваше дори и грубите недодялани панелни ръбове и ъгли. Докато оглеждаше стаята, Стоян Колев забеляза полуоткрехнатата врата на отсрещната стена: а може би наистина някой е бил тук, но току-що е излязъл, промърмори мъжът и внезапно усети, по-точно почувства, необичайната тишина, която цареше в лъчезарната стая, въпреки че прозорците й гледаха към една от най-оживените градски улици.
– Глупости – хрипкаво изрече той, – сигурно халюцинирам.
Тогава чу как необяснимата тишина в стаята погълна думите му, преди те още да са достигнали до слуха му.
До полуоткрехната врата на отсрещната стена имаше голямо стенно огледало, в което Стоян неволно се огледа с надеждата да докаже на себе си, че действително халюцинира, но с изненада установи, че отражението в огледалото не беше неговото. Уж всичко -очи, уши, нос, брада, коса, осанка, взети поотделно, бяха негови и до втръсване познати, но като цяло, това огледално отражение, в най-добрия случай, приличаше на далечен негов братовчед. Мъжът проучва дълго своенравния си огледален двойник и внезапно проумя причината, пораждаща различията; липсва сянката ми и навярно тази странна светлина я отнема… Въздъхна и чу как тишината погълна и въздишката му. Дълбоко в него тази нечута въздишка прозвуча и отекна като прощален стон на тялото му с неговата сянка; безсмислено е да я търся, докато тази необяснима светлина продължава да изпълва стаята… Отново, съвсем ясно и отчетливо, чу някой да го вика по име иззад полуоткрехнатата врата; добре, че все още имам поне име, помисли си с известна доза ирония и горчивина Стоян и прекрачи в съседната стая. Тя приличаше на предишната, но бе потънала в загадъчен сумрак, из който на валма се стелеше ноемврийската мъгла, която необяснимо как се бе промъкнала в стаята през плътно затворените прозорци; а и защо ли му е на човек светлина, след като вече е загубил сянката си, опита се да се пошегува със себе си Стоян Колев и опипом обиколи стаята. Както и предполагаше, освен полепващата по гърлото му мъгла, в помещението нямаше никой друг.
– Щом не халюцинирам, значи със сигурност полудявам опита се да кресне той, но усети, че е изгубил и гласа си.
Понечи да изкрещи нещо, дори и най-нечленоразделния вик да издаде само и само да чуе гласа си, но тишината поглъщаше всеки негов напън. В замяна на това една безсловесна мисъл обсеби съзнанието му. Тази мисъл нямаше начало…
…Първите думи на детето заякват с телцето му и стават все по-силни и по-силни… Те опипват света, а той им се радва и великодушно ги оставя да го гъделичкат по слабините… И примира от смях и доволство… После думите започват да цъфтят, узряват и с нетърпението на девица очакват някой да ги откъсне и употреби по предназначение… Неоткъснатите думи постепенно започват да линеят и накрая окапват като попарени от ноемврийска слана… Тогава идва зимата на думите и те изчезват в безмълвието на вакуума…
Мисълта нямаше и край; безсловесните мисли са най-ненужното нещо на този свят, ядоса се на ум Стоян Колев и с цялата си душа се примоли поне за една дума, която да запази само за себе си. За една, единствена дума, но проумя, че и самата му молба пропадна безнадеждно в безформените валма на мъглата; значи вече нямам дори и свои собствени думи…
В самотата на следващата стая Стоян като безпаметен се изправи пред всепоглъщащата искряща сивота на ново голямо огледало, в чиито овал успя да различи единствено някакъв размазан и странно изкривен силует; дали това не е изгубената ми сянка?… Ами ако аз самият съм се превърнал в сянка?… Подир тези тревожни въпроси, с инстинкта на впримчено животно, той се втурна към следващата врата. Стаята, в която попадна, се различаваше коренно от предишните. Успя да я разгледа по-подробно, защото се препъна в един мек фотьойл, който веднага обгърна тялото му. Стоян Колев почувства как любвеобвилният фотьойл започва да изсмуква паметта му. Опита се да се съпротивлява, но веднага осъзна безсмислието и безнадеждността на напъна си и се отпусна; а и защо ли ми е тази памет, когато вече изгубих сянката си и останах без свои думи и без глас… Фотьойлът изчезна яко дим и мъжът или по-точно – това, което бе останало от него, долови сигналите на нечие внушение, чиито смисъл бе; остана ти още една врата и още една една стая. Той дори и не забеляза,че този път посланието вече и не адресирано на негово име.
Следващата стая бе напълно гола; това е последната стая и я наричаме склад за мечти. Щом долови сигналите на това поредно внушение, мускулите му инстиктивно се стегнаха и той бясно започна да нанася безразборни удари в празното пространство на помещението. Гърдите му яростно се издуха, а въздухът, нагнетен в белите му дробове, с нечовешка мощ изригна през гърлото му.
– Не-е-е-е-е – страхотният продължителен вик се замята като уловен див звяр из голотата и празнотата на стаята и мъжът усети остра болка в ушите си и последното нещо, което успя да чуе преди да припадне, бе шума от разкъсването на тишината.
После дори и мислите му занемяха.
Навярно, защото вече нямаше свои думи, за да ги подхрани.
Отдавна вече никой не го викаше и по име.
Престанаха да му внушават дори и безадресни послания.
Навярно защото това вече бе нищото.
Когато Стоян Колев се съвзе, първото нещо, което забеляза, бе вярната му сянка, която предпазливо се промъкна в склада и внимателно започна да събира разпилените му мечти, а после грижливо ги подреди и старателно оформи от тях бившия му силует. Когато завърши, тя нежно го огледа, погали го плахо и кротко се настани отново в него. Тогава мъжът рязко се надигна и като безпаметен започна да затваря вратите, през които не помнеше вече кога и защо бе преминал. Той се движеше без да се оглежда, благодарение на далечен смътен инстинкт, породил в него надеждата, че е възможно някога, по обратния път, отново да бъде сътворен.
