Не съм стъпвал в София навярно от 5 години, но имам един познат, който не пропуска възможност да отскочи до Столицата. И преди няколко ми се обажда да се видим. Видяхме се и още преди да ни сервират кафето той напълно сериозно ме скастри, че не съм го послушал да отидем заедно на концертната вечер, посветена на Тодор Колев и песните му в клуб “Строежа”.
– Какъв строител си ти – попита ме накрая той? – да те няма на Строежа.
В отговор, навярно доста фалшиво, аз пък му изтананиках:
– “Взех каквото пожелах, питаш ме ти, какъв съм бил – фалшив герой… Танцувам с теб, не свършва празника… но мойте стъпки стоят по пясъка…”
Не знам защо точно тази песен ми дойде наум. Навярно, защото откъдето и да я погледнеш, си е песен-равносметка и защото по признание на самия Тодор Колев си е последната, която е правил.
Винаги съм се учудвал на многопластовостта в текстовете му. Още от времето, когато от Високата Камбанария на Праведното и Ортодоксално Социзкуство го обявиха за водещ Халатураджия в Републиката, навярно защото още с първата си песен показа провинциален шовинизъм и противопостави родния си град Шумен на София – града, в който си вадеше хляба, колкото и относително да е това, защото както сам признава:
“Направих шеметни турнета по соцвреме, особено след като измислих образа на мангала. То беше ураган. Човек върху човек, всички бяха полудели. Веднъж правя турне. Най-много се ходеше по морето. Но по време на социализма си имаше норма – повече от 60 лева на концерт не може да вземеш. Само ако събереш над 14 000 лева приходи за бюджета, разрешаваха да ти се плати двойно – 120 лева. Нагоре е небе.
Излезе обаче една ставка – ако правиш моноспектакъл над 45 минути, отиваш на 120 лева хонорар, но само ако си артист, не певец. Съответно аз минавах за артист и казах, че правя на сцената моноспектакъл. Стоя по час и половина на сцената, плямпам, пея, всичките ми текстове са авторски. И ми го признаха. Отделно събирам над 14 000 лева и започнах да взимам двойно – 240 лева хонорар на концерт. По време на едно от моите турнета, Лили Иванова е в Пловдив. На сутринта се обажда в Концертна дирекция “Бургас” и пита – може ли да ми кажете Тодор Колев на каква ставка е? Те й казват: “На 240 лева”. А тя: “Как така на 240?” На другия ден спря турнето си.”
Хубавото е, че от този, навярно режисиран, Сблъсък между двамата Артисти и Камбанарията, оцеляха артистите.
Навярно, защото единият от тях не спираше да си припява: “карай шофиоре, карай си колата, карай по-нагоре, защото зад баира ще стане панаира…”
После Артиста, съвсем делово предложи в ефир 100 кила ракия на Лили Ванкова – една от най-популярните и секси водещи по единствената тогава БНТ, след което му откраднаха чистачките на автомобила и той пропищя Държавата, освен със жалбата си по младостта, и с оня риторичен въпрос кога сме щели да стигнем американците, който кънтеше от всеки митинг на ентусиастите от СДС, междувременно камион го блъсна, докато плачеше за Виолета и бащата на детето й, после се забърка със оня симфоничен оркестър, но не забрави нашия сигнал и пак се ожали пред цялата нация като най-самотния човек, но пропусна да спомене в автобиографията си, че е завършил актьорско майсторство във ВИТИЗ в класа на проф. Николай Люцканов. Разказват, че когато кандидатствал, надхитрил с успех комисията, като обул високи токове и преправил гласа си на по-дебел, защото приемали за артисти кандидати с мастита фигура и с мощен глас.
Иначе има три официални брака и много неофициални любовни забежки. Бракът с първата му жена Адриана Палюшева се разпада по много причини, но самият Колев не обича да говори за това. Пламенна и жарка е по-късно връзката му с Доротея Тончева в театър “София”, с която живее на съпружески начала в блока на Стефан Данаилов и Александър Лилов. Говори се, че Доротея изоставя Адама заради връзката си с поета Стефан Цанев, но и затова, че дълбоко е страдала от раздялата си с Тодор. На втората си жена Данчето, която била от Шумен и кандидатствала за актриса, Тодор Колев предлага брак едва след години. Тя била женена вече за белгиеца Жозе Дени и имала дъщеря си Анриет. Но поради факта, че властите недолюбвали Жозе, тя и дъщеря й останали без софийско жителство. Благодарение на връзките си и известността той успял да уреди статута на втората си изгора и заживял с нея.
В годините на демокрацията Тодор Колев бе изпратен в Канада като културен съветник на българския посланик там. Върна се без Данчето и залитна по настоящата си трета съпруга, красивата блондинка Мария, с която се познавали отпреди 30 години. И до днес шоуменът дели семейното ложе с нея.
Учил е на театър Камен Донев и Мариус Куркински и днес казва за тях, че те са “каймакът на кафето, но имам и други студенти, които са много добри актьори. Вижте, аз нямам самочувствието, че съм направил някакви чудеса с тях или без тях. Големият номер е друг. Оказа се, че те издържат на напрежението и ходят да се борят с мечките, както казвам. Да играеш “Сътресение” и да се конкурираш с “Вражалец” – моля ви се! За какво става дума?!
“То аз и до днес не знам кой е Тодор Колев, защото открих друга формула. Не само в актьорското майсторство, но и във всички изкуства, най-важна е промяната. Тя е мерилото. Тодор Колев въобще не ме интересува. Аз не мога да го понасям. Да се променям – това е предметът на моята професия. Ако гледате с тази формула, много по-лесно ще бъдете на верни позиции”. Това каза самият Тодор Колев в откровен разговор със студенти и млади професионалисти по време на първия актьорски клас за 2010 г. Проектът “Открити актьорски класове”.
“Демокрацията избухна в театъра силно, даже демонстративно. Малко ми е неудобно, но ще ви кажа кога усетих за първи път демокрацията. Играех в “Театър София” (дори участвахме в строителството). Бяхме не лоша компания. Тогава един автор (няма да му казвам името) – поначало смел и уважаван от всички – написа пиеса. С голямо извинение ще кажа, че тогава за първи път ми се наложи да произнеса на сцената пред публика думата “путка”. Започнах да протестирам, че това не мога да го кажа – нали майка ми ще дойде да гледа. Обаче всички ме увериха, че съм го бил казвал “много сладко”.
“После изкарах известно време в чужбина. Когато се върнах, бях потресен докъде е стигнал българският театър. Играеха се много модерни неща – толкова модерни, че не ги разбирах. И сега има такива. Някои не само не ги разбирам и не мога да ги разбера, но и отказвам да ги разбера. За мен няма социалистически и демократичен театър. Има добър и лош театър. Който ме кара да плача и който ме кара да се смея. И който ме кара да се чувствам като патка, защото нищо не разбирам. Друг театър не знам.”
“Имал съм възможността да се отъркам в живота си около големи режисьори и големи личности, и слава Богу, че това стана, докато се формирах (защото сега щеше да е късно). Писал съм си текста, а Борис Христов ме е съветвал какво да подобря, какъв финал да сложа. На Йордан Радичков, Бог да го прости, му разказвам една история и след 20-ина дни във вестника излиза този разказ, отдолу със звездичка: “Тази история ми беше разказана от Тодор Колев”. Това беше смешен разказ, който прекрати отношенията ми с един кинорежисьор, но не съжалявам, даже ми беше приятно, че всичко между нас свърши.
Това за мен са били големи шансове. Да се срещнеш с Методи Андонов в неговия най-бляскав период, да играеш в негов филм под режисурата му и с оператора Димо Коларов – това са големи шансове. Случили са ми се много работи. Важното е в крайна сметка артистът да си гледа работата. И то – съвестно, наистина да е професионалист. Това, което ме ужасява в наше време, е употребата на думата “професионализъм”. Какъв професионализъм? Гледам, че някои политици си позволяват да казват за други политици, че са професионалисти. Моля ви се! Нали съм бил там? От кол и въже събрани хора. Как ще са професионалисти? Да имаше един или двама – да кажеш – добре, другите не стават. Но да стоя като някаква глупачка и да не мога да разбера – какво прави този човек там?”
“И до днес все ме питат за Образа на мангала, който аз пръв създадох в България. Започнах да пея “Нашия сигнал” на Емил Димитров, когато се направих на мангал. Направих я да звучи по друг начин, с чувство за хумор. Емил, Бог да го прости, поне на три мои концерта е идвал, без да ми се обади предварително. Аз обикновено пеех тази песен, а той към края й излизаше на сцената и сядаше на някакъв стол или на стълбите, и се покланяше след изпълнението ми. Беше ми много приятно, че проявява разбиране. Това много говори за интелекта на един човек и за чувството му за хумор, което е едно и също впрочем.
А иначе образът на мангала се роди в Мюнхен. Както си стоим със Стефан Данаилов, виждаме някакви италианци, които са останали без пари и пеят, белки някой им даде пари да се приберат вкъщи. Бяха много мили и много смешни – пееха “О, соле мио”, та се късаха. А германецът как да го развълнуваш с “О, соле мио”? Надявам се, че са се прибрали накрая. Но на мен доста ми заприличаха на нашите мангали и така се роди образът на мангала. Постепенно се появиха цигулки, мустачки, шапки, жилетки и много, много участия”.
Ей такива неща разглеждахме на лаптопа на собственичката на кафето, докато си пиехме питието, на фона на най-популярните песни на Тодор Колев, с които тя била израстнала. После си пуснахме филма “Двойникът” и се отплеснахме в дълъг спор кой е той – Артиста или Бакалина, или пък наистина някакъв Фалшив Герой?…
Кафеджийски му приказки…
Още малко и отново да започнем да строим Камбанарията на ортодоксалното Социзкуство.
Добре поне, че ги има все още и нормалните хора.
Ето и част от песните, които са се пели в онази ноемврийска вечер в “Строежа”.
