Така отговорих на мама преди много, много години, преди Алиса дори…
…Живеехме бедно. И майка ми, и баща ми бяха учители. Всяка стотинка се цепеше на две и всяка нейна половинка си имаше и намираше веднага своето предназначение. Само веднъж в месеца се правеше изключение – когато зареждаха книжарницата с нови книги.
Бях в трети клас, когато в един такъв ден мама се върна с “Алиса в страната на чудесата”. И за пръв път, откакто бях научил азбуката, поиска сама да ми прочете нещо.
<blockquote>- Не можеш да получиш мармалад днес, даже и да искаш – отвърна Царицата. – Правилото е мармалад утре и мармалад вчера, но никога мармалад днес!
– Все пак някога ще дойде и “мармалад днес” – забеляза Алиса.
– Никога! – каза Царицата. – Утре никога не е днес. Нима можеш да се събудиш и да си кажеш:”Ето, най-после е утре”?
– Нищо не разбирам – каза Алиса.- Ужасно е объркано.
– Така е, когато човек живее наопаки – отвърна мило Царицата. – Отначало винаги се чувстваш малко замаяна.</blockquote>
– Харесва ли ти? – попита ме мама.
– Че ние и вчера не сме яли мармалад – невинно й отговорих, а тя се засмя.
Този спомен ме връхлетя като кълбовидна мълния и ми помогна да осъзная, че никога, освен днес не е имало живот.
Никога, освен сега не е имало същия въздух и подобен хоризонт.
Сигурно дори и мама да се появи сега, бих й казал, че не я познавам.
И че е време да ме роди отново, за да се опознаем най-сетне.
Поне, за да успея да допиша “Малкият принц”.
